Books and Movies Reviews
The
God of Tears Project
Неочаквано Пътешествие
“В една дупка в земята живееше Хобит…” - с тези думи започва една от може би най-обичаните фентъзи книги на всички времена. Историята на Билбо Бегинс, без която едва ли щеше да го има “Властелинът на пръстените” – поне не и в сегашния му вид, слага началото на славата на Толкин – слава, която го преследва дори днес, толкова много години след тези няколко думи.
Билбо Бегинс е типичен хобит – спокоен, уравновесен и гледащ винаги да стои настрана проблемите и най-вече от онези неприятни и адски неприлични неща, наречени “Приключения”. Топлият дом, познатите гледки и разбира се – пълният с храна килер – това е всичко, от което Билбо има нужда. Само дето спокойният живот на дребното създание е на път да се промени завинаги. И предвестник на промяната е, разбира се Гандалф Сивия. Загадъчен сам по себе си, старият магьосник идва в дома му и оттам насетне става интересно…
Как бихте реагирали, ако на входа ви се изсипят тринадесет джуджета? Не знам за вас, но Билбо далеч не е очарован. Още повече, когато разбира за мисията им. Предвождани от Торин Дъбощит, те са поели на опасна, вероятно смъртоносна мисия към руините на Еребор. Там лежат останките от някога могъщото кралство на джуджетата, унищожено преди години. Там, сред замлъкналите зали и празни галерии е отдавна загубеното джуджешко злато… и неговият пазител – чудовищният Смог. Червеният дракон някога е изпепелил великото кралство, заграбил е съкровищата му – и сякаш нищо и никой не могат да му се противопоставят. Нали?
Във всеки случай не и Билбо, провъзгласен от Гандалф за “професионален разбойник”, какъвто той определено не е – и в този случай Торин е напълно на същото мнение. Така че нашият малък Хобит отказва да се присъедини към приключението.
Но във всеки от нас дреме мечтател. Кой не си е представял, че преживява чудни приключения, че среща опасности и трудности, че става герой? Макар и хобит, Билбо някога също е бил такъв мечтател. Такъв е и днес. И това, в крайна сметка, го кара да промени решението си…
Оттам насетне започва едно вихрено приключение – такова, каквото дори Билбо не си е представял. Далечни земи, стари легенди, нови заплахи и древни, пробудени ужаси чакат малкия пътешественик и групата джуджета. От мрачните руини на Дол Гулдур, където дебне черна сянка от древни времена, до спокойната красота на Ломидол – Последният удобен дом на Елфите и мрачните бездни на планините, където каменни гиганти водят тежки битки, а в недрата на скалите чакат гоблини – места, каквито един хобит никога не би предположил, че ще види. Но приключенията, както всяко друго нещо, си имат цена. Каква ще е тя за Билбо? Ами най-вече загубата на старото му аз.И докато групата напредва все повече в пътуването си, стар враг от миналото на Торин изплува от мрака. Жестокият Азог, белият орк с неговия бял уарг – зло, на което Торин вярва, че е сложил край, е по петите на нашата групичка. И този път изходът от сблъсъка между двамата може да е само един… въпросът не е “дали” те ще се срещнат. Въпросът е “кога”.
Не знам дали бих могъл да нарека “Хобит” филма на 2012 година - и все пак го правя, напук дори на шедьовър като “Черният рицар: Възраждане”. Защото Питър Джаксън показа нагледно, че захване ли се със Средната земя, прави нещата както трябва. Уникално красиви гледки, носталгично приключенско усещане, като от времената, когато бяхме деца, както и смазващо добри специални ефекти (типични за Джаксън и филмите му) са само част от нещата, които превръщат “Хобит” в задължителен филм не само за запалените Толкинисти, а и за всички фенове на фентъзито (а те най-често са хора, които не са погребали детето в себе си – напротив, оставили са го живо, дишащо, очакващо).Немалко критики отнесе филмът – повечето бяха незаслужени. Причина за повечето бяха революционните 48 кадъра в секунда – наистина, на места нещата изглеждат малко странно, но веднъж щом окото свикне… е, тогава пред него се разкриват чудеса.
Имаше немалко притеснения относно решението на Джаксън да превърне “Хобит” в трилогия – защото книжката всъщност е доста малка. Въпреки това
обаче смятам, че решението е било отлично. Защо ли? Ами, по няколко причини, но основната е, че така филмът остава едновременно верен на книгата и заедно с това показва истории, герои и сцени от други произведения на Толкин.Героите са може би най-силната черта на филма. От самия Билбо, изигран почти съвършено от Мартин Фрийман, през краля на джуджетата – Торин, пресъздаден с мрачно великолепие от Ричард Армитидж, до нашия стар познайник Гандалф – не онзи Гандалф от “Двете кули” или “Завръщането на краля”, а магьосникът, който познаваме от “Задругата на пръстена” – Гандалф Сивия, не Белия – тук тази титла отново пада на Саруман, бъдещият предател.
Азог, белият орк със сигурност е впечатляващ образ. Визуално перфектен, изигран повече от отлично от Ману Бенет (Крикс от култовия сериал “Спартак”), той е същевременно зловещ и величествен с някаква мрачна величественост, която го прави страхотен злодей. Белият му уарг е със страхотен дизайн и като цяло всички вълкоподобни създания са направени далеч по-добри на външен вид от грозните изчадия, които помним от “Двете кули” – но онези вероятно не са същите, като тези тук.
Радгаст Кафявия – може би най-забавният образ в цялата история (след Бомбур) с неговата шейна, теглена от гигантски зайци и уродливия крал на гоблините под планината също заслужават да бъдат споменати (кралят всъщност беше адски симпатичен), но един друг герой, отлично разпознаваем от феновете, се появява отново тук, пазещ наглед обикновен предмет – предмет, който години по-късно ще стане причина за титаничните събития от предната трилогия. Този герой, разбира се е:
Ам-гъл (или Голъм) - тук го срещаме за първи път в хронологичен план, скрит в недрата на планината, пазещ “безценното” си, а именно Единствения пръстен. Анди Съркис отново прави чудеса с ролята, пресъздавайки един забавен, но същевременно с това и измъчен образ. Същество, колкото отвратително, толкова и предизвикващо съжаление, толкова комично, колкото и изстрадало и измъчено. Моментът с гатанките между него и Билбо е просто “безценен” (ако мога така да се изразя) и повечето от феновете със сигурност са го оценили както подобава.
За финал мога да кажа много неща - ще се спра обаче само на няколко думи. С чисто сърце мога да нарека “Хобит” по-добър от “Властелина”. Не, не от цялата трилогия, поне не и на този етап. Но по-добър от “Задругата на пръстена”, която беше страхотна. Тъй като първоизточникът обаче е по-скоро детска книжка, не трябва да очакваме мрачното великолепие на първия филм от превърналата се вече в класика трилогия. Не, “Хобит” е приключенска история в най-добрата традиция на жанра. Зрелищен, отпускащ, пренасящ в свят, в който ти се иска да отидеш, поне за миг. И ако Питър Джаксън спази тенденцията на “Властелина” – всеки следващ филм да е по-добър и епичен от другия, то значи ни очаква още една титанична трилогия.
