top of page

ГОДЗИЛА

 

Атолът Бикини, 1954. Касъл Браво, първата американска водородна бомба, е взривена като първи тест от Операция "Замък" на САЩ. 

Но когато бомбата се взривява, нещо се издига от водата с цялата си титаничност...

 

1999-а година. Учените Иширо Серизава и Вивиън Греъм са извикани във Филипините, където са открити колосални по размери кости и две яйца със странна форма.

Едното от които е излюпено...

В ядрена централа близо до Токио е усетена силна сеизмична активност и ръководителят Джо Броуди изпраща екип, сред който е и съпругата му, да определят щетите. Но се случва инцидент...

 

Петнадесет години по-късно, синът на Броуди - Форд - служи във флота на САЩ със съпругата и сина си. Когато баща му е арестуван в карантинна област, Форд трябва да отпътува за Япония, за да му помогне - само за да го открие обсебен от идеята, че случилото се в ядрената централа не е инцидент и че властите крият от него нещо от особена важност. В последвалите събития е отприщено нещо ужасяващо - неизвестен колосален организъм, който отлита от мястото, оставяйки след себе си смърт и руини, в търсене на така необходимата му радиация. Междувременно в Щатите се пробужда още едно подобно създание - само че дори по-голямо от първото...

А докато военните се опитват да унищожат двете създания, от дълбините на океана се надига трето, дори още по-огромно и смъртоносно. Създание, носещо едно-единствено име.

 

Годзила.

 

Окей. Най-сетне чакането приключи и филмът излезе. Заслужаваше ли си обаче целият хайп, който се изсипа след дузините трейлъри и откъси, кой от кой по-епични?

Отговорът ми в този случай е кратък, ясен и прост:

ДА!

Но нека първо отговорим на въпроса "кой всъщност е Годзила".

Всичко започва през 1954-а година, когато японското филмово студио "Тохо" продуцира едноименния филм на режисьора Иширо Хонда, който постига значителен успех. В него титулното чудовище, Годзила, е представено като символ на ядрения холокост, като нападенията на създанието отразяват същите ужаси, които японците преживяват в края на Втората световна война. Човечеството е създало ядреното оръжие. Сега природата ще му отвърне подобаващо. Като цяло обаче "Годзила" е до голяма степен вдъхновена от малко по-ранни филми като "Кинг Конг" от 1952-а година и "Звярът от 20 000 фатома" (по разказа "Сирената" на Рей Бредбъри) от 1953-а. 

От излизането си през 1954-а година насам, филмът е видял забележително количество продължения, в които "Кралят на чудовищата" служи технически като един вид защитник на човечеството, пазейки го от редица други могъщи същества (т.н. "кайджу" - или "странни зверове". Дума, която обхваща всички чудовища, не само гигантските), сред които се открояват грамадната пеперуда Мотра и многоглавият дракон Гидорах.

През 1998-а година режисьорът Роланд Емерих ("Старгейт", "2012", "След утрешния ден") и продуцентът Дийн Девлин започват работа по американски римейк на оригиналния филм. На практика подготовка за римейка е започнала още пред 1992-а, като по някое време към проекта е бил прикрепен дори легендарният майстор на чудовища Стан Уинстън ("Джурасик парк", "Пришълците", "Терминатор"), чийто дизайн е бил забележително верен на оригиналния, като в 

 

същото време е реалистичен точно толкова, колкото и динозаврите в поредицата на Спилбърг и Крайтън. Но Девлин и Емерих искат друго - филм, който да разчита на над 90% екшън и който да разполага с Годзила, която тича като атлет. Дизайнът е поверен на друг, не по малко талантлив дизайнер - Патрик Татополус ("Чуждоземецът", "Подземен свят", "Пещерата"), сценарият е преработен - и в крайна сметка резултатът е "Годзила" от 1998-а. Филм, който не постигна желания успех и не бе приет толкова топло от японците, според които той просто "не улавя духа" на франчайза. И, въпреки че съм фен на версията на Емерих и я намирам за забавен фантастичен екшън, не мога да не се съглася с тях. Подготвеното продължение на филма отпадна (макар че според изтеклите в нета сценарии щеше да е интересно да се види първата поява на "атомния дъх" у оцелялото бебе Годзила в Манхатън и битката му с гигантските насекомоподобни твари към края). Така че феновете просто трябваше да чакат и да чакат докато Холивуд най-накрая събере смелост да представи Краля на чудовищата отново на големия екран.

 

И ето, че моментът дойде. Моментът, който всички (дори и хората, които като мен по принцип не са фенове на японските версии) очакваха със затаен дъх и огромни очаквания.

Първото, което трябва да ви стане ясно, в случай, че още не сте гледали филма (или не сте чели ревютата му) е, че режисьорът Гарет Едуардс (нискобюджетния шедьовър "Чудовища", който е на подобна тематика) и екипът му са поели по коренно различен път от този на Емерих. Подходът им е по-близък до този на Иширо Хонда в оригиналния филм - по-бавно темпо в началото, фокусирано към персонажите, техните връзки и отношения; и епични битки за финал.

И този път нещата са се получили наистина добре.

Първо - персонажите. Никой излишен, никой с прекалено малко или прекалено много екранно време. Всеки има точно толкова, колкото е нужно, за да бъде постигнат определения ефект. Но един персонаж не е нищо друго, освен куха обвивка - просто описание и диалог в сценария - ако не е изигран подобаващо. В този случай място за съмнения няма. От Брайън Кранстън (бащата в "Малкълм", Уолтър Уайт в "Опасно лош"), през Аарън Тейлър-Джонсън ("Илюзионистът", "Шут в г*за") и Елизабет Олсън ("Олдбой", предстоящия "Отмъстителите: Ерата на Ултрон"), та чак до Кен Уатанабе ("Последният самурай", "Писма от Иво Джима") и Жулиет Бинош всички са подбрани идеално за съответните им роли и в този случай забележки нямам никакви.

Второ - сценарият. Той е дело на Макс Боренщайн (предстоящият "Седмият син") с допълнителни идеи и включвания на Дейвид Гойър ("Черният рицар", "Блейд", "Човек от стомана"), Франк Дарабонт ("Зеленият път", "Живите мъртви", "Изкуплението Шоушенк"), Дрю Пиърс и Дейвид Калахам ("Непобедимите"). Тук поговорката за многото баби и хилавото дете обаче не важи, защото резултатът е доволно стабилен, реалистичен и най-важното - пленителен. Много хора се оплакваха от бавното действие в първата половина на филма и от не особено голямата поява на Годзила в него - някои направо си признават, че са очаквали втори "Огнен пръстен" или "Трансформърс". Това, което те забравят обаче е, че във филма от петдесетте години, Годзила се появява всичко на всичко за около 15 минути и дори кайджутата от "Огненият пръстен" като цяло имат неголямо екранно време. Аз лично нямах нищо против бавното начало, защото то беше предпоставка за голяма доза напрежение, очакване и накрая - грандиозен сблъсък. И като заговорихме за сблъсъци и грандиозност, няма как да не заговоря за последната от точкит, които заизреждах:

Ефектите.

Онези, които ме познават, знаят, че аз съм огромен почитател на компютърната графика (и не чак толкова голям почитател на практическите ефекти). И като човек, който едва изтрайва пичове в дебели гумени костюми (или схванати кукли) да се разхождат по екрана, бях подготвен, че филмът ще ми предостави това, от което имах нужда - епични компютърни ефекти. И ги получих, че даже и с лихвата.

Защото, сериозно, ефектите в този филм за поразителни. Годзила никога преди не е излъчвал такова осезаемо чувство за мощ, за една напълно божествена по своята форма и мащаби сила. Разрушенията, които Кралят и другите чудовища оставят след себе си са истинска наслада за очите на всеки фен на "филмите за катастрофи", а финалната битка спира дъха. Тук Годзила не е мутирала игуана, не е създание на ядрен опит. Тук той е древно, безкрайно могъщо същество, от чиято милост зависим напълно - бог, който броди на земята, оставяйки след гръмотевичните си стъпки само прах и пепел. Дори "атомният" му дъх, който винаги съм се чудил как ще го вкарат в "сериозен" филм (не, че оригиналният "Годзила" е несериозен) е направен както трябва - реалистично, зрелищно и с вкус. 

Самият филм е заснет красиво, професионално и с усет към детайла - личи си, че не е правен само с идеята да си възвърне внушителния бюджет, а и за да отдаде почит на оригинала... както и (не на последно място) да даде на феновете онзи Крал на чудовищата, който те заслужаваха. 

И който най-накрая получиха.

bottom of page