Books and Movies Reviews
The
God of Tears Project
Греховете на нашите предци...
Името му е Малекит. И не, не онзи Малекит от комиксите на "Марвъл", изигран от чудесния Кристофър Екълстън в "Тор 2". Този Малекит също е елф, също от "тъмната страна", но безкрайно по-сложен като образ, както ще видим по-надолу.
Това е светът на Warhammer. Не космическия (Warhammer 40 000), а средновековния - също толкова брутален, жесток и очарователен, но и по-близък до сърцата на феновете на класическото епично фентъзи. Или не съвсем...
Това е времето на елфите. Времето на Малекит, чиято съдба е да бъде владетел. Той трябва да бъде владетел, също като легендарния си баща, защото такова е предопределението - та нали така твърди собствената му майка; тогава всичко това трябва да е истина... Предопределено е, нали?
Ала короната е дадена на друг.
Така започва "Малекит" - мрачно и епично сказание, достойно едва ли не като драматизъм за перото на Шекспир. Малекит не е Дризт ДоУрден, обаче. Да, той е благороден, той е смел и въплъщава класическия рицарски идеал от фентъзито... но дълбоко в него, в сенките на душата му, дебнат тъмни, зловещи неща, които протягат лепкавите си пипала към сърцето му.
Той желаеше единствено да спаси народа си - желаеше го с цялата си същност. И смяташе искрено, че неговият план е единствената възможност да го стори. Ала, както винаги, пътят към Ада е постлан с добри намерения.
Малекит поема на път, далече от родината си, изгарян от горчиво разочарование, задето короната е връчена на мърдия Бел Шанаар, а не на самия него. Онова което следва е приключение, което ще остави любителите на фентъзито без дъх - джуджета, тролове, чудовища и епични битки... Това са малка част от нещата, които Малекит преживява - за да се завърне у дома променен.
Ала не към добро.
Малекит
The Sundering
Родината, която заварва, не е същата. Тъмни култове и черна магия са впримчили елфите в желязната си, коварна хватка и като че няма кой да се изправи срещу тях, няма герой на бял кон, който да посече злините и да се радва на заслужилата слава. Не. Такъв герой няма. Но го има Малекит и той ще направи всичко по силите си, за да се справи със злото - дори ако това означава да се превърне в още по-голямо зло.
И ще отприщи ада около себе си...
От години насам чакам да открия книга, която ще ме разтърси и плени, която ще докосне онези особени струни в душата ми на тъмен фентъзи фен и ще ме накара да забравя всичко останало. Затова когато чух повече от положителни отзиви, реших да потърся книжката (и я открих, заедно с останалите две от трилогията и два кратки разказа към тях) и да се уверя лично, че книгата е толкова добра.
Е, уверих се.
Винаги съм бил фен повече на злодеите, отколкото на героите - а цяла книга, разказана от гледната точка на злодей, при това елф... на това не успях да издържа и съм доволен, че го направих. От "Децата на Хурин" насам не съм попадал на подобно нещо - трагичен и същевременно изпълнен с чудовищна епика роман, който има единствения недостатък, че едва ли някога ще го видим филмиран. Макар че... кой знае?
Но какво е една добра идея без достатъчно талантлив автор, който да я развие? Имало е безброй случаи, когато уникално добри концепти са били проваляни от не особено талантливото перо на авторите им. За щестие обаче, Гав Торп не е случаен човек. Авторът на Path of the Eldar отлично знае какво прави и как да го направи, създавайки сага, по-различна (и толкова близка) до величавите истории за пропаднали в мрака герои. Но Малекит никога не е бил герой като Анакин Скайуокър, примерно. Той винаги е таял мрак в душата си - нещо често срещано в свят, в който и най-добрите не са чак толкова добри.
Страхотна, величествена, мощна - едва ли няколко думи ще ви убедят колко добра е тази книга и то думи на човек, който не си пада особено по вселената на Warhammer (досега поне). Но все пак... дайте шанс на книгата, особено ако ви се иска отново да откриете нещо, което да ви плени и удиви така, както новремето ни пленяваха епосите на Фийст, Брукс и Джордан.
