Books and Movies Reviews
The
God of Tears Project
The Monstrumologist
Това са тайните, които съм запазил. Доверието, което никога не съм предал. Но сега той е мъртъв и то от почти деветдесет години - този, който ми даде доверието си, този, чийто тайни пазя. Този, който ме спаси... и който ме прокле.
Уил Хенри - младо момче, сирак и асистент на лекар, който лекар се е специализирал в доста особена дисциплина - лов на чудовища. За краткото време, което е прекарал с доктор Пелинор Уортроп, Уил вече е привикнал с повикванията късно през нощта и опасностите, съпътстващи работата на доктора.
Но когато поредният посетител идва при Уортроп и Уил с тялото на младо момиче и на чудовището, което я е убило, светът на младия сирак е на път да се промени... завинаги.
Посетителят е открил тяло Антропофаг - безглаво чудовище, което се храни през устата на гърдите си. Преплетено с тялото на мъртвото момиче, съществото вече не може да нарани никого. Само по себе си едно такова чудовище е достатъчно голям проблем. Но фактът, че в тялото на мъртвата девойка има бебе-Антропофаг (тези същества използват гостоприемник за размножаването си като паразити), влошава нещата. Защото е свидетелство, че популацията на Антропофагите се увеличава. И сега Уил ще трябва да се впусне заедно с господаря си в мисия, която може да се окаже по-опасна от очакваното...
Някъде из Интернет наричат поредицата - кръстоска между Лъвкрафт и Рик Риърдън. Донякъде съм склонен да се съглася с това, но за разлика от Риърдън, Янси не бърза с екшъна. Първите около стотина страници се развиват малко бавно, типично по лъвкрафтски, но пък за сметка на това действието сериозно забързва оттам-нататък.
Сюжетът на романа (и на цялата поредица) се развива през 19-и век, и всъщност книгата е неочаквано мрачна за young-adult роман. Доволно кървава и гнусничка на моменти (но не и за привикналите на това като авторът на това ревю), The Monstrumologust е изпълнена с прекрасно изградени персонажи, достатъчно живи и интересни, за да задържат вниманието на читателя през всичките почти 500 страници на романа.
Проклятието на Уендиго
Докато се опитва да опровергае съществуването на Homo vampiris - или обикновения Вампир, доктор Уортроп се сблъсква с бившата си годеница. И тя иска помощта му - да спаси настоящия й съпруг, който по всяка вероятност е отвлечен в канадските гори от... Уендиго.
Въпреки, че докторът смята и Уендиго за също толкова голяма измислица, както и вампирите, той и неговия помощник - младия Уил Хенри се впускат в мисия за спасяването на мъжа... мисия, която ще ги сблъска със съвършения ловец - звяр, нито жив, нито мъртъв. Същество, чиято жажда за смърт никога не може да бъде утолена...
Втората книга от поредицата The Monstrumologust на американския автор Рик Янси, продължава приключенията на Уил Хенри и неговия господар и трябва да кажа, че "Проклятието на Уендиго" е от онези втори книги (също като "Морето на Чудовищата" при "Пърси Джаксън"), които не само са по-добри от първата, а и надграждат и обогатяват вече създадения свят.
Този път ще се потопим по-дълбоко в света на доктор Уортроп, чието минало играе голяма роля в сюжета. Това допринася за дълбочината на историята и за отношенията между него и Уил, но (за разлика от други автори) при Янси това не е за сметка нито на действието, нито на ужаса, който тук е също толкова добър, колкото и в първата книга.
Уендигото по принцип е звяр, който има богата история в хоръра - от кратката му поява в "Гробище да Домашни любимци", през екранните му изяви, примерно в "Свръхестествено". Същество, описвано като вампир или канибал, тук Уендиго е показано така, както никога досега - смъртоносно, чудовищно и абсолютно ужасяващо.
Както първата книга, така и "Проклятието на Уендиго" е насочена за по-големи тийнейджъри и възрастни - прекалено детайлните кървави описания на моменти и зловещата атмосфера я правят неподходяща за по-млади читатели. Като ги оставим настрана обаче, резултатът е една страхотна книга - великолепно продължение на адски добра поредица.
Островът на Кръвта
Когато доктор Уортроп тръгва на лов за "Светия граал на Монструмологията",придружаван от новия си асистент - Аркрайт, той оставя верния му Уил Хенри във Викториански Ню Йорк.
Най-сетне Уил ще може да се наслади на неща, за които досега само е мечтал - нормален живот с истинско семейство. Или поне за известно време...
Част от Уил все още е обвързана с доктор Уортроп - и когато Аркрайт се връща, твърдейки че докторът е мъртъв, Уил е опустошен... и не е склонен да повярва, че това е възможно.
Онова, което следва, е пътуване до Лондон - потъване в ужас, по-кошмарен от всичко, с което младежът се е сблъсквал досега. Пътуването му ще отведе Уил до Сокотра - Островът на Кръвта, където човешки същества свиват гнезда, а от небето вали кръв - и този път верността, волята и дори животът на Уил са поставени на карта...
Най-добрата от поредицата досега - това е единственото, което мога да кажа за "Островът на Кръвта".
Действието е по-забързано, но не за сметка на характерните за поредицата ужас и страхотно развитие на персонажите. По-зряла книга, отколкото предните две (ако това изобщо е възможно), "Островът на кръвта" си има типичните за Янси философски отклонения, но тук не са толкова излишни, колкото в първия роман и всъщност са доста полезни за развитието на самия сюжет.
Ужасът тук е на съвсем различно ниво от този в предните книги, но няма да разкривам повече за него. Извън зловещите моменти научаваме още повече за доктора, за миналото му и какво го е превърнало в човека, който е сега и то по начин, който изглежда съвсем естествен, а не написан просто за пълнеж.
Поредица, която се превърна в моя абсолютна любимка извън онези, които обикновено следя, и се радвам, че авторът започна да излиза и у нас - с научнофантастичната "Петата вълна" на "Егмонт" и дано тя постигне желания успех, за да видим и тази поредица по българските книжарници.
Следващият роман от серията, носещ многозначителното заглавие "Последното спускане",излиза на 10-и септември тази година и веднага щом се докопам до него следва ревю...
The Monstrumologist
Стилът на Янси е леко старовремски и това почти със сигурност е нарочно - резултатът е една забележителна поредица, написана адски добре и наистина страховита на моменти. Създавайки своя собствена очарователна чудовищна митология, Рик Янси просто нямаше как да остане встрани от погледа ми и се радвам, че послушах шестото си чувство, когато иначе бях доста разколебан относно книгата. Разбира се трябва да спомена някои неща, които може да бъдат сметнати като недостатъци от някои читатели - като фактът, че историята е малко бавна в началото, както вече казах по-горе. Освен това Янси можеше да не се увлича толкова много във философстване (някои размишления на героите можеха и да бъдат спестени, без книгата да загуби нищичко), но тези моменти са редки и не отнемат от удоволствието. А то е пълно - особено ако обичате истории за чудовища, пълзящи в мрака...
