(пример – “Колорадеца”, който мнозина оплюха, но който всъщност е изключително добра новела, макар и малко нестандартна).
Когато Кинг приключи своя “Магнум Опус” – а именно легендарната фентъзи-серия “Тъмната кула”, се понесоха слухове за “оттеглянето” на Кинг от бизнеса. Самият той го беше споменал няколко пъти и всички очакваха, че финалният, седми том на титаничната сага ще е и последнната им среща с Майстора на трилъра (не, не на хоръра, а точно на трилъра, защото същинският хорър на Кинг е малко – или поне не чак толкова много). За щастие това не се случи. Кинг не се отказа – напротив, дари ни с нови творби, някои от които бяха добри, но не толкова (“Дума Ки”), а повечето – прекрасни (“Под Купола”, “Зъл Мрак, угаснали звезди”). И ето, че наскоро на нашия пазар се появи един от “най-пресните” романи на Краля: дебеличкият “22 ноември 1963″.
Но какво точно представлява той? Научна фантастика? Романтична драма? Алтернативна история? Психотрилър?
По малко от всичко.
Но най-вече “22.11.1963″ е един своеобразен поклон към Америка в края на петдесетте и началото на шейсетте – едни безвъзвратно отминали времена, които, през призмата на нас, живеещите в двадесет и първи век, изглеждат толкова далечни, толкова наивни и различни, че сякаш никога не ги е имало. От наши дни, гимназиалният учител Джейк Епинг се озовава в миналото – пет години преди покушението срещу Кенеди, и трябва да се научи да свиква с тези непознати за него времена. И докато денят, в който младият учител (вече наричащ се Джордж Амбърсън) ще се опита да предотврати убийството на президента и да промени историята, наближава, Джейк ще преживее много неща – ще срещне любовта, ще навести обвитото в мрачна аура градче Дери, щата Мейн (смразено от злото, на име Пениуайз или просто “То”) и постепенно ще ви повлече със себе си в една история, разказана по начин, който само Кинг умее. Не, тук няма лигави чудовища, няма коли-убийци и пусти градчета, обитавани от побъркани деца. Не ги търсете, защото няма да ги откриете. Но ще откриете онзи, истинският Кинг. Майсторът-разказвач, чиято истинска сила никога не е бил толкова ужасът, колкото психологизмът; не толкова кървищата, колкото причините зад тях. Героите са живи, дишащи и човек просто няма как да не ги обикне (или намрази до смърт), а атмосферата, която винаги е била сред най-силните страни на Кинг, е толкова плътна и реална, че, както се казва, можеш с пръст да я докоснеш.
Изданието е на “Плеяда” (те продължават да са първите, издаващи новите творби на Кинг (с изключение на “Колорадеца”, който е на “Бард”) и това вече би трябвало да ви подскаже, че ще трябва да си бръкнете по-дълбоко в джоба (особено като вземете предвид, че книгата е от порядъка на 800 страници). Но въпреки това, струва ми се, е по-добре да се бръкнете с 30 лева за една качествена и майсторски разказана история, отколкото да се сдобиете с поредното романтично вампирско книжле; не особено добре написано криминале или поредната книга за самоусъвършенстване. Повярвайте ми, заслужава си всяка стотинка.
Все пак – “В царството на Разказа, писателят е Крал”. А Стивън Кинг е един от малцината “Крале на Кралете.”