Клайв Баркър е име, което всеки, запознат поне малко с хоръра, знае. Писател, режисьор, художник, хомосексуалист... кой знае защо всички твърдо държат да споменат последния факт. Сякаш той има някаква връзка с чудовищния му талант и уникално кръвожадното му въображение. А може и така да е, кой знае? Във всеки случай хорърът при Баркър е чист хорър. Кръвта по страниците му се лее с лекотата, с която изпод перото (бръснача) му се леят думите, които понякога достигат чистотата на абсолютна поезия - но от онзи, мрачния вид, поезията на По и на кръвта. Преди години, Стивън Кинг беше изрекъл онези, станали вече легендарни думи: Виждам бъдещето на ужаса... и неговото име е Клайв Баркър. Верни думи, но верните български почитатели на жанра нямаше как да се уверят в това. Всъщност имаше как - като се запознаваха с автора в оригинал, защото доскоро Баркър имаше съвсем малко издадени у нас книги - сред които тийн-фентъзи поредицата "Абарат", която, макар да си заслужаваше на 100%, все пак не можеше да достави онова чувство, което предизвикват останалите му "хард" произведения. Навремето "Плеяда" пробваха да го издават, наравно с Кинг и Кунц, но нещата се забиха в трета глуха след"Обречени на Ада" (новелата, по която самият Баркър снима легендарния "Хелрейзър"). Явно суровият и брутален Баркър се е видял твърде плашещ на родните книгоиздатели по онова време - съдба, която споделиха и гениални автори като Ричард Леймън (майстор на сплетърпънка, от който видяхме само няколко книжки от серията "Къщата на звяра", шедьовъра "Плът" и още пет-шест други неща). Ето обаче, че "Колибри" се престрашиха да издадат Баркър - и то с най-добрите му неща, а именно - "Кървавите книги". Превърналите се в култова класика сборници представят Баркър в най-добрата му светлина, на моменти забавна, в други тъжна, а в трети - абсолютно ужасяваща, но във (почти)всички случаи потопена в кръв. Защото "всички ние сме кървави книги - откъдето и да ни разтворят, сме червени". 

Три сборника, половината от цикъла. Три томчета, събрали в себе си частица от това, на което Баркър е способен. Езически култове. Жестока, чудовищна смърт. Извратено, кошмарно насилие - психическо, физическо и сексуално. Чудовища - някои от които с човешки форми. Кошмари, ужас, дори... щипка тъга и меланхолия. Всичко това - облечено в страхотния, грациозен и едва ли не поетичен на моменти стил на истинския Крал на Ужаса.
Гениален, извратен, луд... няма значение какви са мислите ни по отношение на автора, докато поглъщаме ненаситно разказите в тези чудесни сборници. Думите бледнеят, остава само първичния ужас. Страхът, който върви ръка за ръка с всички останали чувства. Защото, както Стивън Кинг казва: "страхът е най-деликатната емоция". Всички имаме нужда да бъдем изплашени понякога, нещо повече - дълбоко в нас ни се иска да бъдем изплашени. И докато това е така на света ще има и гениални "раздавачи на страх", които да задоволят жаждата ни за съвършената тръпка. А сред тези "раздавачи на страх" Баркър заема върховите места.