Books and Movies Reviews
The
God of Tears Project
Героят
Той е може би най-разпознаваемия (и най-шумния) психопат в историята на хоръра. Не особено интелигентен, но за сметка на това – до болка лоялен на своето извратено семейство. Ледърфейс започва своята история през далечната 1970-а година, когато на Тоби Хупър (тогава асистент-режисьор) му хрумва идеята за онова, което впоследствие ще се превърне в Човека с резачката, а идеята главният антагонист да използва именно резачка, идва на режисьора докато той се намира в хардуерния отдел на оживен магазин и се чуди как по-бързо да си пробие път през тълпата. Първоначално озаглавен “Leatherface”, после “Head Cheese”, “Stalking Leatherface” и накрая “The Texas Chain Saw Massacre”, филмът моментално разбунва духовете по онова време. Забранен в Австралия до началото на осемдесетте, първоначално отхвърлен от Британската филмова цензура през 1975-а (въпреки, че получава ограничени прожекции) и отново забранен – първо през 1977-а, после и през осемдесет и четвърта, докато накрая, през 1999 – 25 години по-късно, Ледърфейс атакува британските кина и видеотеки.
Образът на гигантският глуповат убиец го дължим на Гунар Хансен – актьорът, който влиза в ролята. Тоби Хупър оставя Хансен да развива ролята така, както той прецени и в резултат последният решава, че Кожоликия е умствено изостанал. За да постигне максимално добро превъплъщение, той посещава училище за умствено изостанали, в опит да разбере как точно трябва да се държи героят му. Именно това решение превръща Ледърфейс в един от най-реалните образи в слашър-филмите въобще. Той не е неуязвимо чудовище (Джейсън), нито демон, от който няма измъкване (Фреди). Той дори не е “зъл” в традиционния смисъл на тази дума. Той е като едно голямо дете, играещо си обаче твърде болезнени и кървави игри.
Дори днес има хора, които смятат, че историята на Ледърфейс е базирана на действителен случай… което всъщност не е вярно. По думите на Хупър вдъхновение за историята е известният психопат Ед Гийн (който, разбира се, никога не е убивал никого с резачка – обаче пък си е правел “костюми” от човешка кожа). Освен Гийн, Хупър обръща внимание и на друг печално известен тип – Елмър Уейн Хенли. Но Човекът с резачката никога не е съществувал.
Легендата за Хойт (2003-2006)
През 2003 продуцентът и режисьор Майкъл Бей (“Трансформърс”, “Армагедон”, “Лоши момчета”) застава зад свободен римейк на оригиналния филм на Хупър от 1974-а година (със самия Хупър и Ким Хенкел като съпродуценти) с участието на Джесика Бийл, Ерик Балфур и Майк Вогел.
Действието на новата история се развива през август, 1973 и проследява съдбата на група младежи, пътуващи от Мексико през Тексас към концерт на Lynyrd Skynyrd. По пътя срещат объркана стопаджийка, която по-късно се самоубива в микробуса им, придуждавайки ги да потърсят помощ от местния шериф. Фатална грешка, за която ще разберат съвсем скоро. И никой няма да им се притече на помощ в пущинаците на малкото, загиващо градче, където властва кланът Хойт и най-смъртоносният му представител – Томас, известен още като Ледърфейс (Андрю Бриниарски).
Под режисурата на известния дотогава с рекламите и музикалните си клипове Маркъс Ниспъл (“Предводителят”, “Конан Варварина”, “Франкенщайн” по мотиви от поредицата на Дийн Кунц), историята взема съвсем различна посока от тази в оригиналния филм и последвалите го (не особено качествени) продължения. Семейство Сойер от оригинала сега е фамилията Хойт - може би последните останали жители на град, населен с призраци. Ледърфейс от дебеличък и леко карикатурен (в добрия смисъл) злодей, се превръща в гигантска машина за убиване... дълбоко в душата на която обаче има просто едно объркано дете, манипулирано по ужасен начин от тартора на семейството - Чарли Хойт.
И като стана дума за Чарли - ветеранът в киното Р.Лий Ърми ("Пълно бойно снаряжение") краде всяка една сцена в която се появи. Брилянтното му изпълнение в ролята на истинското зло в семейството на Ледърфейс, е достойно едва ли не за "Оскар", но въпреки това на героя не е отделено достатъчно време - нещо, което е поправено в следващия филм.
Джесика Бийл ("Седмото небе", "Зов за завръщане") прави убедителна роля като Ерин, момичето, чийто живот, заедно с този на приятелите й, ще се промени завинаги в един зноен летен следобед. Ерика Лиърсен ("Погрешен завой 2") не отстъпва на Бийл в ролята на Пайпър, докато при мъжката част от каста Ерик Балфур ("Хейвън") се губи сред доста по-добрите изпълнения на Майк Вогел ("Под купола") и Джонатан Тъкър ("Руините"), които правят забележително добри роли съответно като Анди и Морган.
Атмосферата на филма е страхотна, операторското майсторство - на отлично ниво, а режисурата на Маркъс Ниспъл е изключително добра, предвид факта, че дотогава Ниспъл не е снимал нищо друго, освен музикални клипове.
Критиците, както може да се очаква, са негативно настроени към филма. Феновете обаче го оценяват подобаващо и приходите на "Тексаското клане" надминават многократно бюджета на хоръра, възлизащ на 9.5 милиона долара. Успехът му дава началото на нова вълна хорър-римейки, които оттогава насам излизат ежегодно.
А историята на семейство Хойт е достатъчно интригуваща и богата - а това е от своя страна е гаранция за продължение. То идва през 2006-а година и всъщност не е продължение, а предистория на събитията от филма.
Тексаското клане
Тексаско клане: Началото
С първоначално заглавие “Тескаско клане: Произход”, “Началото” започва години преди събитията от римейка – през 1939, когато работничка в кланицата на Травис Каунти, Тексас, умира по време на работа, след като ражда момченце – което от своя страна е изхвърлено в близка кофа за боклук от собственика на кланицата. Бебето обаче оцелява – намерено от Луда Хойт, която търси храна за умиращото си от глад семейство. Тя дава на новороденото името Томас и го прибира в дома си – огромно и внушително, но западащо имение, където ще го отгледа като собствено дете.
Много по-късно, през 1969, братята Ерик (Мат Боумър, “White Collar”) и Дийн (Тейлър Хандли) пътуват през страната, придружавани от приятелките си, преди двамата да заминат за Виетнам, въпреки нежеланието на Дийн. А междувременно вече порасналият Томас Хойт (отново Андрю Бриниарски) е извършил първото си убийство – това на собственика на кланицата, в която той продължава да работи и която току-що е закрита. И ако това убийство може да се нарече случайно, последвалите изобщо не са случайни. Особено когато се намесва лудият му “чичо” – Чарли (Р.Лий Ърми), който убива местния шериф и приема ролята му на “пазител на закона” в един град, който постепенно се обезлюдява и се превръща в свърталище на призраци. До голяма степен именно Чарли е причината Томас да се превърне в чудовището, наречено по-късно от пресата Ледърфейс и отново именно той започва веригата от събития, върху които е навързан сюжетът на филма.
По-кървав, по-брутален и по-жесток както от оригинала, така и от първия римейк, “Началото” (режисиран от Джонатан Лийбесман – “Гневът на Титаните”) задълбава повече в историята на семейството канибали, приютили Томас и особено върху образа на новия шериф, ветеран от войната в Корея, превърнала го в лудия психар, когото виждаме във филма.
"Тексаско клане: Началото" продължава традицията от предния римейк - силна история, доволно добра (за жанра) игра на актьорите - както и предния път ветеранът Лий Ърми е брилянтен - и моменти на кърваво насилие, което тук е далеч по-брутално и "сочно" от това в който и да било филм от поредицата.
Филмът, както и предшественика си, има голям успех (но не и колкото предишния), преобладаващо негативни ревюта от критиката и още след премиерата му упорито се говори за евентуален трети филм. Който обаче така и не е заснет, а историята на Томас “Ледърфейс” Хойт е продължена в поредица комикси, които разясняват съдбата на Ледърфейс след онова, което му се случи в края на първия (хронологично втори) филм от 2003-а.
Така историята на фамилията Хойт приключва, без изгледи да бъде продължена някога, още повече в светлината на излезлия през януари тази година нов филм от франчайза, който връща "Тексаското клане" към корените му, бидейки директно продължение на филма от 1974-а година, чието ревю е малко по-надолу.
Сагата за Сойър
(1974-2013)
Тексаско клане
Сали Хардести пътува към Тексас, заедно с парализирания си брат Франк и приятелите си Джери, Кърк и Пам. Целта на пътуването им е да посетят гроба на дядото на Сали, за да проверят слуховете за вандализъм на мястото, а след това решават да посетят стария чифлик на семейството.
По пътя качват стопаджия... и това е само началото на поредица от събития, превръщащи живота на Сали и приятелите й в абсолютен кошмар...
Един от най-легендарните филми в жанра (и един от първите слашъри изобщо), "Тексаско клане" първоначално не е приет особено ласкаво от критиката. Години по-късно критиците често ще хвалят естетическите качества и "силата" на филма, но по време на излизането му, нещата не стоят точно така. Така или иначе в наши дни "Тексаско клане" има статута на култова класика и един от най-добрите слашъри, редом с "Хелоуин" на Карпентър и оригиналния "Петък 13-и".
В ролята на главния отрицателен персонаж маскираният убиец Ледърфейс, влиза Гънар Хенсен, актьор с исландски корени, който (както беше споменато по-горе), счита героя си за умствено недоразвит - решение, което ще окаже огромно влияние в по-нататъшното развитие на Ледърфейс и митологията около него и семейството му. Сред останалите актьори се отличават Мерилин Бърнс ("Изяден жив") като Сали, Едуин Нийл (JFK) като Стопаджията , Джим Сайдоу ("Удивителни истории") като Дрейтън Сойър и т.н., повечето от които нямат особено богата филмография впоследствие (а някои от тях, като Сайдоу, вече са покойници), което не пречи да бъдат моментално разпознаваеми от феновете имена. Актьорската игра е на по-скоро средно ниво - нещо характерно за слашъра от онова време, но е като цяло поносима, с някои всъщност доста добри изпълнения (визирам Хансен).
Режисьорът Тоби Хупър е едно от големите имена в хоръра, който след "Тексаско клане" режисира още хитове заглавия като "Полтъргайст" (с продуцент Стивън Спилбърг), "Сейлъмс Лот" по Кинг и т.н. Той също така е отговорен и за втората част на "Тексаско клане", която вече залита по-скоро към черната комедия - залитане, което ще се окаже пагубно за поредицата и което ще завърши трагично през 1997-а с абсолютната катастрофа "Тексаско клане: Новото поколение". Въпреки добрите актьори като Рене Зелуегър и Матю Макконъхи, историята е абсолютен фарс, режисурата е кошмарна и като цяло "Новото поколение", също като предните два филма (съответно втора и трета част, които пък могат да се похвалят с участието на други големи актьори - Денис Хопър и Виго Мортенсен) от серията е напълно излишен и ненужен.
Така че след "Следващото поколение" бъдещето на поредицата беше твърде мрачно... поне докато не се появиха двата страхотни римейка, представени по-горе. Благодарение на тях сагата за откаченото семейство Сойер получи нов шанс да се докаже и през 2011 в Луизиана започнаха снимките на нов, седми пореден филм от серията, който обаче игнорира всички продукции след оригинала (включително и римейките) и който ще представя по-долу.
Тексаско клане 3D
Филмът започва буквално оттам, откъдето свърши оригиналът - след бягството на Сали (Мерилин Бърнс) от побърканата фамилия на Ледърфейс и иконичният му вече “танц” с резачката. Полицията скоро пристига на мястото, където семейство Сойър вече се е приготвило да даде отпор… но полицаите не са единствените, които идват – скоро към тях се присъединява и тълпата, жадна за кръв.Скоро “Къщата на ужаса”, както става известен домът на Ледърфейс, е в пламъци, обитателите й – мъртви и изгорени. Но, както се оказва, не всички. Едно малко бебе е спасено от двама души, взели участие в кървавата вендета и именно около него ще се завихрят последвалите събития.
Минават години, малкото бебе вече е красива млада жена - Хедър (Александра Дадарио – “Пърси Джаксън”, “Тежка травма”) си няма и най-малката представа за произхода си, поне докато не получава съобщение, че баба й – Върна Карсън (Мерилин Бърнс, която изпълняваше ролята на Сали в оригинала на Тоби Хупър), за която Хедър дори не е подозирала, е мъртва и е оставила на внучката си наследство в Тексас. Шокирана от новината, че е осиновена и гневна на приемните си родители (Сю Рок и Дейвид Борн), Хедър предприема пътуване до Тексас, придружавана от гаджето си Райън (Тремейн “Трей Сонгс” Невърсън) и приятелите си Ники (Таня Реймънд, “Изгубени”) и Кени (Керам Малики Санчес). По пътя към градчето Нют към групичката се присъединява и Дарил (Шон Сипос) – стопаджия, чиито намерения обаче са малко спорни.
След среща с Фарнсуърт (Ричард Риел) – семейният адвокат на Сойърови, по време на което Хедър получава едно, както се оказва доста важно, писмо, групата се отправя към огромното викторианско имение, което всъщност се явява наследството от баба Върна. Или поне част от наследството… защото там нейде, в дълбините на мазето, чака Джедайда Сойър – станал известен под прозвището Ледърфейс…
Но не само той е опасността за Хедър и приятелите й – градчето Нют има още тъмни тайни, които могат да са не по-малко смъртоносни от легендарната моторна резачка.
“Тексаско клане 3D” е смел филм – не само защото се опитва да бъде “истинското продължение” на култовия психотрилър от седемдесетте, но и защото иска да покаже един от най-иконичните злодеи в хоръра като мрачен и изстрадал анти-герой. Именно поради тази причина не всички фенове на оригинала не бяха особено благосклонни към филма, въпреки положителната оценка на Тоби Хупър, на когото дължим първоизточника. Истината обаче е, че идеята работи – и без да давам много спойлери, мога да кажа, че поне в това отношение сценаристите са се справили добре. Вярно е, че можеха да се постараят и повече, но поне на този етап това е най-добрият опит, който можем да получим. Дан Иейгър поема щафетата от Гънар Хенсен в ролята на Ледърфейс (Хенсен има и камео като различен персонаж в началото на филма) и се справя повече от отлично. Той не изглежда толкова вледеняващо, колкото Андрю Бриниарски в римейка от 2003-а година и продължението му от 2006-а – не това обаче е и целта, най-малкото защото персонажите, които двамата пресъздават, са коренно различни. Томи Хойт на Бриниарски е чудовище – огромен, смъртоносен и всяващ ужас дори само с присъствието си. Джедайда Сойер на Иейгър е точно такъв, какъвто е първоначалният образ на Хенсен от седемдесет и четвърта – по-скоро измъчено и объркано дете, заключено в тялото на възрастен, което обаче не му пречи да е и смъртоносно ефикасен с оръжията – независимо дали става въпрос за чук или емблематичната резачка.
Актьорската игра – нещо рядко за хоръра и особено за поджанр като слашъра е на много добро ниво – изненадващо, но въпреки скептицизма ми по отношение на Райън, Трей Сонгс успя да го изиграе достатъчно
правдоподобно, макар че съдбата му си беше ясна още отначало. Странно, но най-дразнещият персонаж всъщност се оказа Ники. Не знам дали е търсен ефект или не, но определено нямах нищо против някой да я разкара от екрана по най-бързия начин (въпреки че Таня Реймънд беше страхотна в “Изгубени”). Най-силните превъплъщения обаче бяха тези на Алекс Дадарио и Пол Рей (кметът Хартман) – Александра вече доказа, че има талант за хорър (“Тежка травма”) и успя да направи Хедър реален и правдоподобен персонаж, едновременно силна и беззащитна (поне в началото). Пол, от своя страна, като характерен актьор, беше невероятно забавен като Хартман. Честно, беше същинско удоволствие да мразиш героя му. Макар да не е на нивото на чудовищния Р.Лий Ърми от двата римейка (шериф Хойт беше, и завинаги ще си остане, моят абсолютен титуляр сред злодеите в хоръра), той все пак влиза в ролята достатъчно добре, за да изпъкне поне малко на общия фон.
Харесах филма – нещо, което можех и да не казвам, предвид факта, че се подразбира от тона на самото ми ревю. Може би причината се корени във факта, че не съм голям фен на оригинала, но за сметка на това обожавам новите филми (които наричам “Легендата за Хойт”), с които “Тексаско клане 3D” споделя някои общи черти. Въпреки това обаче, за да е цялостна картината, е хубаво човек да види първо филмът от седемдесет и четвърта, да се направи, че не е имало други продължения (хубаво щеше да е въобще да не съществуваха такива), и да види и този. Изненадващо, но “Тексаско клане 3D” не се оказа толкова кървав, колкото очаквах (въпреки че има някои добри сцени в тази насока). Според официална информация се е наложило филмът да понесе доста орязване, заради прекомерния гор и, макар че по този начин се връзва по-успешно с първоизточника (в който горът беше минимален), това превръща филма в най-малко кървавия от “новите” (под новите включвам и римейките). Особено в сравнение с доста по-бруталния "Тексаско клане: Началото".
Естествено филмът има и недостатъци – няма нещо без недостатъци. На места диалогът можеше да се полира повече – на друго направо да бъде заменен или да липсва изобщо. Въпросът с времето на действие е спорен, защото макар да няма точни индикации за това, се предполага, че действието се развива в наши дни. Но ако е така Хедър би трябвало да е на около четиридесет години, не в ранните си 20. Всъщност обаче никъде във филма не се споменава точната дата – почти със сигурност умишлено. Някои сцени можеха да се побутнат малко, краят можеше да е и по-силен (въпреки това сценката след финалните надписи пълни душата). Като цяло обаче съм на мнение, че имаше защо да чакам филма толкова дълго. Критиката го оплю, но аз критика не слушам. Държа да се уверя сам – и добре че го правя, защото досега щях да съм изпуснал камара хубави филми.
