двамата не винаги успяваха да сразят враговете си просто с махване на ръка (или удар с меча) - през годините те срещнаха врагове, някои от които представляваха твърде голямо предизвикателство дори и за тях. Това всъщност е и една от най-добрите страни на Фийст - че не е създал всесилни герои, които побеждават злото едва ли не с поглед. Това е типът персонажи, които не мога да понасям, признавам. Балансът между силите на Томас и Пъг обаче и силите на някои от враговете им (но не всички) беше много добре изграден през многото томове на величавата сага на американския майстор и най-важното - той никога не се оплете в собствената си епика, както става с много автори, някои от тях доста популярни, но няма да споменавам имена. Но Пъг и Томас не са единствените герои в тази поредица, чието действие се развива в продължение на много, много години. Арута, Джими, Ру, Ерик, Агларана, Мартин, Накор... и още, и още - герои, които получиха възможност да се изградят като живи и дишащи персонажи пред очите ни и, заедно с много други, направиха Мидкемия един от най-ярките, живи и най-важното - истински - светове в света на фентъзито. В продължение на общо тридесет тома (включително историите от "Легенди за Войната на Разлома" и "Трилогия за Империята", писана заедно с Джани Вурц и разказана от гледната точка на младата владетелка на Цуранската империя - първите врагове на Кралството) станахме свидетели на епични конфликти, пред очите ни изгряваха герои и залязваха стари познайници, врагове от миналото ставаха съюзници, а на хоризонта изникваха нови и по-чудовищни зли сили... Вярно, към средата на епичния си "Цикъл за Войната на Разлома" (който обединява всички книги до сегашната) Фийст леко се разводни, на един или два пъти започна да тъпче леко на едно място, но това е нормално, не може една поредица да е толкова гигантска като мащаби и обем и да не затъне на едно място. Важното е, че след две стъпки надолу, Фийст отново пое нагоре с The Demonwar Saga и последвалата я The Chaoswar Saga, чиято последна книга - и завършекът на целия Цикъл за Войната на Разлома" е именно "Краят на Магьосника".
И ето, че краят наистина дойде. Заедно с епичния и трогателен финал на "Колелото на Времето" със "Спомен за Светлина", тази година дойде и завършекът на "Войната на Разлома" - книгата с носещото мрачни предчувствия заглавие "Краят на Магьосника". Началото на самия роман (нещо типично за Фийст) е леко бавно с цялата интрига около политическите игри в Кралството и може да изпълни с лоши чувства онези, които са очаквали някаква невиждана епика още от първите страници. НО! Реймънд Фийст не е случаен автор - не просто така той и Тери Брукс са най-добрите в старомодното напоследък "приказно епично фентъзи" тип Толкин. И легендарното му майсторство си проличава нататък в историята. Всъщност от самото начало с историите в Кралството, Фийст лека полека изтъкава около нас невидима паяжина, постепенно оплитайки ни в нея, впримчвайки ни по начин, какъвто само истински майстор може да направи... за да ни изправи пред завършек, който ни оставя не просто с виснало чене. Всичко в предните томове изведнъж придоби смисъл и форма по уникално епичен и титаничен начин. Ала самият финал, както подобава на финал на поредица от такъв калибър, не е само епика. Едва ли има някой, преминал през всичките книги на "Войната на Разлома" и прекарал толкова време с този митичен свят и хората в него, който да не усети стягане в гърлото си, сякаш там е заседнала невидима буца. Във финала на "Краят на магьосника" сърцето ви ще бъде стиснато в желязна хватка, а ако сте от онези, които нямат проблеми с чувствата си, може би и ще пролеете някоя сълза. Така и трябва. Защото именно по чувствата, които изпитваме, докато четем някоя книга, можем най-добре да преценим заслужава ли си тя или не. Е, "Краят на Магьосника" не просто си заслужава. Той е задължителен.
И накрая няма какво да допълня, освен - Рей, благодаря за страхотните моменти!