стои в основата на цялата поредица във всичките й четиринадесет тома... сега като се замисля обаче, става дума не толкова за сблъсък между Добро и Зло, колкото за баланса между тях. Баланс, без който светът (който и да е свят, населяван от хора) не може да съществува. Защото доброто не може да съществува без злото - свят без зло не може да поддържа добро, тъй като самият термин като такъв отпада от играта.Бях доста по-млад навремето, когато се запознах с епичността на "Колелото на времето" - тогава най-пресният спомен от фентъзи, който имах, беше "Чиракът на магьосника" на Фийст, а преди него се кълнях, че никога няма да посегна към "приказките" за крале, принцове и принцеси. Защото навремето не признавах нищо друго, освен хорър и научна фантастика - нещо, което скоро щеше да се промени, заради основно три неща: филмът "13-ият войн" и двете книги, които взривиха още младото ми въображение - "Чиракът на Магьосника" и "Окото на Света". Ранд Ал-Тор, Перин, Мат, Лан и останалите и досега са герои, които остават ярко в съзнанието ми като едни от най-великите персонажи в историята на фентъзито като жанр - защото никой от тях (дори и страничните, маловажни герои) не е плосък, двуизмерен характер, а истински дишащ човек, със своите недостатъци, добри страни и вътрешни борби, със своите съмнения, грешки и предразсъдъци.Твърде много фентъзи фенове (и особено такива на "Колелото") се оплакваха от значителното забавяне на темпото в романите от средата на поредицата, от ненужното фокусиране на Джордан върху не толкова важни и дори досадни подробности извън самия конфликт. Замислете се обаче - ако ги нямаше тези подробности, ако всичко беше само битка след битка през всичките тези огромни томове... това щеше да убие част от уюта, от "плътността" така да се каже на атмосферата, на героите и на всичко останало. С малките подробности и досадни описания светът оживява, става истински, а с него истински и живи стават и хората в този иначе измислен свят. Това е тайната на Толкин със Средната Земя и нейните легенди, летописи, митове и истории, които в днешния твърде забързан свят изглеждат прекалено раздути, може би малко тромави и досадни на места с бавния ход на действието. Но именно затова Толкин е легенда, а и Джордан с него - защото покрай всичко досадно в книгите си, те разкриват един свят, достатъчно ярък и реален, че човек почти може да го докосне... стига да поиска и да има въображението за това. Това е и силата на Стивън Ериксън с "Малазанската книга" (макар че при него нещата опират не толкова до описания и дребни подробности, а до философстване, което на места, признавам, е леко отегчително).След смъртта на Робърт Джордан бъдещето на поредицата изглеждаше несигурно и пълно с въпроси. А когато сравнително неизвестният по онова време Брандън Сандерсън пое финалните книги от поредицата, скептицизмът на феновете беше огромен и напълно оправдан. В крайна сметка никой не очакваше Сандерсън да се окаже достатъчно добър, за да "влезе в обувките" на великия покоен автор. Е Сандерсън не просто влезе в обувките му, но и направи невъзможното - стегна историята, отупа ненужното и образно казано направи от затлъстелия крал могъщ и мускулест воин. Затова очакването на "Спомен за светлина" беше огромно, изпълнено с напрежение и догадки, някои от които се оправдаха, други - не съвсем. Но почти сигурно разочаровани от финала няма, няма и да има (освен онези, които вечно се оглеждат за тази и онази грешка, за това или онова решение, за тази или другата дупки в сюжета - не, че в "Спомен за светлина" ги има тези неща, поне аз не съм ги забелязал, но просто хората като тези ме дразнят невероятно много, защото те не се оставят на една история - филмова или книжна - да ги забавлява искрено, а непрекъснато я анализират).В Тармон Гай-дон падат жертви - лоши, добри, сиви, неутрални... "Колелото на времето" не е и никога не е била от тези поредици, при които важните персонажи преминават и през ада, след което излизат оттам ухилени до уши, с чисти дрешки и ухаещи на рози. Не, тук на някои страшно добри хора се случват страшно лоши неща, - а и на някои адски лоши типове също в този ред на мисли. И накрая финалът на вечната борба между Дракона и Тъмния е някак горчив, тъжен, но и болезнено истински. А Колелото на Времето се върти и върти, Вековете идват и си отиват, раждат се и умират герои и злодеи... както навсякъде, във всеки един свят и всяка една вселена.