top of page

Имаше време, не чак толкова отдавна, когато не признавах други жанрове, освен хорърът и научната фантастика. Време, когато се отнасях с пренебрежение към всичко, съдържащо в себе си думата “Фентъзи”. В онези отминали години най-голямото ми удоволствие бе да седя в къщи и да поглъщам с настървение всички онези романи и автори, белязали завинаги детството ми – автори като Франк Хърбърт, Робърт Шекли, Майк Резник, Робърт Силвърбърг, Дан Симънс, Артър Кларк, Айзък Азимов (на когото, честно казано, му липсва художественият стил – не ме нападайте, но просто въпреки прекрасните идеи стилът му никога не ме е грабвал, освен може би в цикъла за Роботите) и още, и още. И ето че един ден в ръцете ми попадна средно дебела (по моите стандарти) книжка (малко под 500 страници) с не особено грабващото заглавие “На Запад от Рая”, на Хари Харисън от издателство “Квазар”, което предполагам, вече го няма. Заглавието може и да не беше впечатляващо, но корицата определено беше – имам предвид тиранозавърът с чукче за минерали в едната ръка и парче камък в другата (по-късно разбрах, че всъщност от “Квазар” явно са сложили корицата на друга книга за динозаври – а именно първата от трилогията Farseer на Робърт Сойер, но това е друг въпрос). А освен фен на фантастика и хорър бях, и ще си остана, любител на динозаврите – тези отдавна изчезнали титанични зверове. От Харисън по онова време бях чел само “Свят на Смъртта” и ми беше допаднала и това, заедно с корицата и анотицията, наклониха везните в полза на книгата, така че набързо се сдобих с нея. И не останах разочарован.
 

На Запад от Рая

Представете си Земята, в наши дни. Премахнете от съзнанието си обаче големите градове, процъфтяващите цивилизации, пренаселеността, замърсяването, вечните войни. Използвайте въображението си и се пренесете в Земята, в двадесети или двадесет и първи век, но почти непроменена от праисторическите времена. Свят, в който чудовищния каталкизъм, изтребил динозаврите и другите праисторически твари никога не се е случвал…
Началото ни среща с малка група ловци тану, предвождана от храбрия Амахаст, който заедно със сина си Керик търси отчаяно храна, за да изхрани хората си. Принудени от жестоките зими, които сякаш няма да спрат никога, ловците се насочват към юг, в търсене на по-богати места, на земи, които могат да изхранят жените и децата им. А пътуването на юг винаги е опасно. Защото там е винаги топло и влажно… а където е топло и влажно властват Мургу – студенокръвните – зверове, които разтърсват земята със стъпките си и са винаги смъртоносни и жадни за кръв. Попаднали случайно на плаж, пълен със странни мургу, смътно наподобяващи изродени хора, обзетите от ужас и отвращение ловци избиват всичко живо, окъпвайки топлите пясъци с ледената кръв на изчадията.
Постъпка, с която ще обрекат племената на тану на сигурна гибел.
Защото избитите от тях мургу не са обикновени. Мястото, на което са ги намерили – също. Плажът, на който се е състояло избиването, е бил място за раждане, а убитите мургу – мъжкарите (да, мъжкарите), които се грижат за яйцата. Това не би било проблем, ако изчадията са обикновените безмозъчни чудовища, властващи из целия юг. Но те не са. Те са Илане – раса, произлязла от динозаврите, владееща тайните на природата, на генетичните технологии (макар и по свой си начин) и на още куп чудеса, които може би винаги ще останат неразбрани от примитивните човеци, все още живеещи в каменната епоха.
Една от Илане е жестоката и амбициозна Вейнте. Новата владетелка на един от големите градове на илане е ужасена при вида на касапницата, която заварва на родилния плаж… а скоро ужасът й преминава в жажда за смърт. И отсега-нататък тя няма да се спре пред нищо, за да изтрие от лицето на земята противните твари, които са толкова чужди и странни, че просто нямат право да съществуват.
Двама са главните герои в романа. Керик и Вейнте – единият човек, другата – наследник на динозаврите. Двамата ще се срещнат в ранното детство на момчето, когато станът на родителите му е унищожен от студенокръвните. Взет в плен, заедно с едно момиче (което бързо умира още в началото), Керик трябва да се научи да оцелява в този странен свят, който не разбира. Научил вече езика им, той се превръща в един от илане и скоро самият той започва да се чувства като тях. От своя страна амбициозната Вейнте съзира в него възможност да се докопа до небивала власт, използвайки го като оръжие, благодарение на рядката му дарба, на която илане не способни – лъжата. Но скоро в живота на Керик ще настъпи нова промяна – той ще срещне съществата, които едва ли не се е научил на мрази – топлокръвните, наричащи себе си Тану… и спомените му, погребани толкова отдавна, ще възкръснат със съдбоносни последици.
Забравете “Аватар”. Забравете романите на Бъроуз за Джон Картър. Тук няма място за съюзи между две раси. Те – тану и илане, са свързани единствено с чудовищна, всепоглъщаща омраза. Изостаналите технологично тану (хората) са губещите – и логично: та те са толкова малобройни в стравнение с безчетните илане (разумните динозаври). Или поне така изглежда на пръв поглед. Защото Керик, успял да се измъкне от плен, носи тайните на студенокръвните със себе си, макар и да не ги рабрира напълно. А знанието, както може да се очаква, е предимство, особено във война с превъзхождащ ви технологично враг.
“На Запад от Рая” е първата книга от трилогията “Рай” на Хари Харисън (за съжаление заметнах някъде останалите две книжки и скоро няма да мога да напиша ревюта за тях, но…) и определено показва един различен Хари Харисън. Това не е хумористичният и приключенски насочен Харисън от “Свят на Смъртта” или “Стоманения плъх”… всъщност поне аз не открих и капчица хумор в “На Запад от Рая.” Сериозна, епична сага за сблъсъка между две раси, който може да завърши само по един-единствен начин – с пълно изтребление на едната или другата – “На Запад…” със сигурност е една от най-добрите творби на американския фантаст. И определено си заслужава някой да помисли да я екранизира. С днешните технологии сблъсъкът между Илане и Тану определено ще е гледка, която трябва да се види. Да стискаме палци Холивуд да обърне внимане най-сетне на книжката, въпреки че е доста старичка от наша гледна точка.
Първото, което прави впечатление е колко добре е проучен и оформен романът. От езиците на двете раси, през поведението и възникването им, до дребни нещица от бита им, Харисън е изградил достатъчно правдоподобен и богат свят, без да изпада в крайности. Разбира се, годината, когато е писан, е 1983-а, което означава, че ако сте от онези, които се дразнят от научните неточности по отношение на динозаврите, по-добре пропуснете книгата. Повечето от нещата, които ще срещнете в книгата, са вече остарели представи за тези древни зверове – например, че са били студенокръвни и че нямат пера (повечето), или че са били тромави и бавни зверове. А Илане изглеждат така, сякаш са излезли от “Черната Лагуна”.
Но това са маловажни критики (все пак по онова време такива са били знанията на палеонтолозите за праисторията) на фона на прекрасната история – напрегната, епична сага, далеч по-добра от романтичните историики на Джийн Оуел за кроманьонката Ейла (“Кланът на Пещерната мечка”). Ако ви попадне – вземете я, гарантирам, че няма да останете разочаровани, стига да сте фенове на приключенската фантастика. И стискайте палци някой (“Бард” например) да преиздаде трилогията в един том… Ех, мечти…

bottom of page