И това не беше морето. Беше океанът.

Океанът на Лети Хемпсток.

 

Нийл Геймън е от онези автори, които или обожаваш, или мразиш. От онези особени творци, които не пишат в точно определен жанр, а смесват, експериментират и повеждат читателите на пътешествие, от което те ще излязат в крайна сметка променени - повече или по-малко.

"Океанът в края на пътя" е може би най-краткия роман на Геймън до този момент - по-скоро новела, която обаче съдържа в себе си толкова много неща, толкова много неизказани или полуизказани чувства, истини, мисли и спомени.

 

Безименен мъж се завръща в родното си място - там, сред тихата, кротка красота на провинциална Англия, спомените му изведнъж ще оживеят. Спомени за една далечна пролет, за събития от детството му, които са чакали своя удобен момент, за да излязат на повърхността. 

Спомени за странното момиче от съседската ферма, за мястото, в което това момиче го отвежда... и за онова, което идва с тях оттам, неканено и нечакано. Спомени за чудовище, отчаяно жадуващо да даде на хората онова, което искат - та дори ако това означава да ги погуби. Спомени за магия и кошмари, и приятелство, което променя съдби...

 

Лиричен, вълшебен, меланхоличен - в това му настроение Геймън е великолепен и, веднъж попаднали в примката му, не може да се измъкнете - с всяко помръдване с впримчвате все повече и повече, все по-здраво и по-здраво, докато пред очите ви се разкриват светове, толкова чужди и странни... и същевременно толкова близки, сякаш можеш просто да се протегнеш и да ги докоснеш с ръка.