Има добри български автори. Има и лоши български автори. Като че вторите са повече от първите, или поне с такова впечатление съм останал, но това е друг въпрос.
Сред добрите е Бранимир Събев.
Няма да правя анализ на всеки един от разказите в новия му сборник - това е трудоемка задача и ревюто ми ще стане дълго колкото... така де, колкото роман на Кинг. Вместо това ще карам както аз си знам. Няма да пиша професионално ревю (защото не мога), а просто ще кажа две-три неща по темата.
Бранимир привлече вниманието ми още с първия си сборник, "Хоро от Гарвани", където имаше много добри попадения и някои не чак толкова добри, да бъда честен, но - хайде сега, това е нормално за младите писатели. Нали в това е разковничето - в упоритостта и творческото развитие. Никой, освен най-костеливите орехи, не тъпче на едно място, а се развива с времето, стига наистина да обича онова, което върши. Бранимир Събев определено обича да пише.
И в резултат вторият му сборник, "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е една голяма... не, огромна, стъпка от "Хорото". Стъпка в правилната посока. За времето между двата сборника стилът му определено е претърпял голямо развитие, станал е по-стегнат, по изчистен, по-добър.
Разказите са 14, от качествено крими ("Арлекин") до изпълнени с насилие и кръв истории ("Хижата") и със сигурност няма да разочароват феновете на най-многоликия и най-мрачен сред литературните жанрове. Разказът, дал име на сборника, е едно същинско малко бижу, написано с такъв психологизъм, че сякаш е писано ако не от самия Кинг, то поне от автор като Кунц да речем. Моят личен любимец обаче е "Благословеният, вещицата и дяволът". Брутален, брутален! "Видеокасети" беше сладък (не съм сигурен дали това е точната дума,